След уморителната седмица най-после дойдоха почивните дни. Татко ми
каза, че ще ходим на село. Това много ме зарадва. Обичам да ходя при баба!
На другата сутрин взехме колата от чичо и тръгнахме. Колко хубаво беше!
Движехме се бързо като вятър. В един момент ми се стори, че дърветата бягат
покрай нас, сякаш ги е страх.
След час най-после пристигнахме. Пред портата стоеше баба и ни махаше.
Аз бързо отворих и се затичах към нея.Прегърнах я много силно. Така й показах
колко я обичам. След това влязох в къщата, преоблякох се и излязох навън да се
поразходя из двора. Колко променен бе той от лятото! Всичко пак бе красиво, но
по друг, по-особен начин. Нямаше я зелената трева. Сега тя бе изсъхнала и
налягала по земята. А върху нея, бавно, лист по лист, отронени от голямата
умора, падаха причудливи листа- жълти, кафяви. С всякаква окраска. Имаше и едни
много красиви, целите червени, само с едно бяло петънце в средата. То ми
приличаше на момиченце, попаднало в страната на пъстрите неща. Ах, колко бе
красиво! Ето, задуха и ветрец, надигна всички листа. Те започнаха да се въртят
из въздуха. Приличаха ми на акробати, ходещи на въже. А когато вятърът спря,
всички се насочиха към земята бавно, бавно, все едно, че са паднали от въжето и
са провалили номера.
Седях и гледах тези листа. Чувствах се като замаяна от тяхната прелест.
Вълшебството на този миг беше развалено от вика на мама да се прибирам. Станах
и тръгнах към къщи. Но дочух от някъде глас, който ми шепнеше: "Вземи ме,
вземи ме със себе си! Искам и аз да се постопля, преди да си ида от тоя
свят". Огледах се наоколо, но не видях никого. Изведнъж забелязах, че към
мен плавно и бавно се приближи едно красиво листо. Хванах го точно преди да
падне и стане част от мекия килим на есента. Влязох вкъщи и видях, че всички са
насядали около масата и ме чакат. Отидох да си измия ръцете и тъкмо посегнах да отвъртя кранчето, от
ръката ми падна листо, онова същото, което ми шепнеше. Сега забелязах, че то е
от тези, с момиченцето. Господи, щях да го забравя! Взех го и го поставих на
стола близо до печката.
След като се наобядвах, отидох да видя листенцето. Ала каква беда! То
беше изсъхнало. Сега вече и капка живот не личеше по него.
Колко тъжна е съдбата на листата!
Публикувано
в литературен сборник-1 "По пътеката на Дора
Габе", гр. Добрич - 2002г
Няма коментари:
Публикуване на коментар